Летните вечери ме упояват с тъга, разливат по гърдите ми необяснима тежест. Наблюдавам залезите, потънала в размисли за всичката самота, която в тези кратки мигове, изпълва съществото ми; която ме задъхва; която свива стомаха ми на топчица.
Моменти на безсилие, на слабост, когато думите изчезват; когато усмивките се разтапят; когато остава единствено душата и угасващия летен ден.
Човек е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика. Не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но дори когато природата го смазва, човек пак ще надвишава онова, което го убива, защото той съзнава, че умира и че вселената е по-силна от него, докато самата тя няма никаква представа за това.
Блез Паскал
Умирам в сенките, които безшумно пристъпват в съзнанието ти.
Губя се в силуетите, които вечер танцуват в сънищата ти.
Давя се в думите, изричани пред други.
Бавно изчезвам от тебе.
Превръщам се в безплътност и хлад.
И в едно нежно очакване
Да ме пожелаеш
По-силно…
По-истински…
Да ме потърсиш…
Да ме уловиш в силните си ръце
И никога да не ме пуснеш
Да си отида…
Моля се…
И мечтая…
Просто така…
Да съм единствена
За тебе….
И поне веднъж…
Да не съм на второ място….
