Закъснели срещи

robert_bresson

В някой ден,
в някой весел град,
в някой миг
срещнеш две очи,
срещнеш две ръце…
И се спреш,
сред горещия площад…

Добър ден, две очи,
добър ден ръце,очи…

Кратки срещи в непознати улици,
в градчета с разцъфтели люляци.
Само миг и ние ще сме влюбени,
само миг от мигове изгубени…

Само миг, завесите са спуснати,
само миг от мигове изпуснати…

Лека нощ,
после пак си сам,
непознат в някои тъжен град,
сред студен площад
и звъни, в тъмнината, късен час…
Лека нощ две очи.
Лека нощ ръце, очи.

/текст: Петър Караангов/

Понякога

Изображение

Понякога живея спокойно сред Вашите думи.

Понякога безропотно отпивам от Вашия хлад.

Понякога забравям горчилката и черните длани,

с които  дълбая към външния свят.

Понякога шамара приемам с усмивка,

понякога дори не боли.

И когато в сиротните нощи опитвам

да затворя всички врати…

….

Не мога…

Прошка забравила що е…

Безсилна , мътна и зла…

Кълнете ме колкото щете…

Аз отдавна съм с мъртва душа…

Random #2

Нищо не мога да ти дам във замяна… Не мога да бъда ни топла, ни вярна….
Мога само наум да те обичам…Безмълвна…В януарската нощ…
Окъпана в думи, в сенки и грях…
В нотите на твоя хлад..
В поезията на твоята музика…
В далечината…В невъзможността на нашата среща….
В сълзите, умиращи в сняг…
В самотата на нашата участ…

Random

Robert Frank

Когато се уморих да гоня миражи, когато протегнатите длани измръзнаха празни, когато сълзите прогориха кожата и молитвите се превърнаха в безмълвна горчилка… Тогава започнах да вярвам в съдбата.

Ако е писано, ще се случи…

Стопих се в тълпата.

И мечтите се утаиха в студеното безвремие.

–––––––––

Сега тлея в сивия град.

Не ме боли…

(…не съм и щастлива…)

Добре ми е.

Битувам на random.

Удавена в летните нощи

 

Летните вечери ме упояват с тъга, разливат по гърдите ми необяснима тежест. Наблюдавам залезите, потънала в размисли за всичката самота, която в тези кратки мигове, изпълва съществото ми; която ме задъхва; която свива стомаха ми на топчица.

Моменти на безсилие, на слабост, когато думите изчезват; когато усмивките се разтапят; когато остава единствено душата и угасващия летен ден.

Човек е само тръстика


Човек е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика. Не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но дори когато природата го смазва, човек пак ще надвишава онова, което го убива, защото той съзнава, че умира и че вселената е по-силна от него, докато самата тя няма никаква представа за това.

Блез Паскал