Random

Robert Frank

Когато се уморих да гоня миражи, когато протегнатите длани измръзнаха празни, когато сълзите прогориха кожата и молитвите се превърнаха в безмълвна горчилка… Тогава започнах да вярвам в съдбата.

Ако е писано, ще се случи…

Стопих се в тълпата.

И мечтите се утаиха в студеното безвремие.

–––––––––

Сега тлея в сивия град.

Не ме боли…

(…не съм и щастлива…)

Добре ми е.

Битувам на random.

Удавена в летните нощи

 

Летните вечери ме упояват с тъга, разливат по гърдите ми необяснима тежест. Наблюдавам залезите, потънала в размисли за всичката самота, която в тези кратки мигове, изпълва съществото ми; която ме задъхва; която свива стомаха ми на топчица.

Моменти на безсилие, на слабост, когато думите изчезват; когато усмивките се разтапят; когато остава единствено душата и угасващия летен ден.

Ода за разбитите мечти

…химикалът ни раздра мечтите….

…прободе ги със черния си връх…

…а ние страдаме горките…

….горчивина се впива в студения ни дъх…

…една ябълка се разби в сърцето на поета…

…удави се в писателския плам…

…погуби и със събе си и надеждата ни клета…

…че успехът ни е скрит в невидимото „там“…

Да живее матурата..и ние двете, които открихме простата истина ,че ябълката не е цитрус, а писателят  не е роман!

27 Декември: Ах, този джаз…

Музиката осмисля безличното ми ежедневие, оцветява с живот и любов малкия ми затвор, изпълва ме с мечтателност.  Щастлива съм!


Glenn Miller – Moonlight Serenade

Chet Baker – My Funny Valentine

Nina Simone — My Baby Just Cares For Me

Dinah Washington – Mad About The Boy

Ella Fitzgerald –  Mack The Knife

…охлювче…

ff

Според Н. живея в черупка ( днес дори ми се разсърди за това).

Може би съм едно охлювче, влюбено в уюта на малкия   дом, който винаги е на гърба му, винаги с него. Излизам, когато се чувствам в безопасност и се прибирам обратно, когато нещо ме натъжи, нарани, уплаши.

Аз съм едно страхливо охлювче.

Моята черупка е моята душа и  доста често се сгушвам там- самотна и умислена.

И  ми е добре- поне за миг се откъсвам от хората, от измислените лица, от сивотата.

Настанявам се  между стените на съзнанието си и  съзерцавам самотата.  Мисля, мечтая, тихо се радвам и невидимо плача.

Може би не трябва… Може би е крайно време да изляза  и да пребродя  света… Като гол охлюв!

И Н. може би няма да сърди, че съм я направила свидетел на душевния си ексхибиционизъм.

Но все още не съм достатъчно смела, за да се откажа от петминутното си отшелничество, защото то е единственото, което ми дава сигурност и спокойствие в поредния безвкусен ден.