Човек е само тръстика


Човек е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика. Не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но дори когато природата го смазва, човек пак ще надвишава онова, което го убива, защото той съзнава, че умира и че вселената е по-силна от него, докато самата тя няма никаква представа за това.

Блез Паскал


…отрова…

Живея на една „прекрасна“ улица, където хората забравиха да бъдат човеци. Може би никога не са и знаели как…

Дразня се, когато пълнят контейнера с треви, когато с часове се взират в прозорците ни, когато следят всяко наше влизане и излизане и когато тихо шушукат зад гърба ни. Но това са онези малки тривиални неща, които дразнят всеки от нас, които пълнят гърдите ни с натрапчива горчивина.

Понякога моите съседи не са по-различни от вашите…

Но понякога…

Едни от тях…

…застрелват кучето си рано сутрин, защото лае…

….плащат на съседа да мине и да го убие , за да не си цапат ръцете….под нивото им е…

…отравят го просто защото им тъпче градинката и пред внуците си набеждават някой друг…

…оставят домашния си любимец да умре от глад, защото им е все едно….

…заколват кучето на съседите и го забиват на кол…без причина…

…бият домашния си любимец с прът…

…тровят котките…

…и доброто в себе си

Нищо не е преувеличено, нищо не е измислено.

Една проста всеизвестна истина…

Понякога знаем имената, понякога горчиво премълчаваме.

Но отровата от тази горчивина ни изпълва, полепва по тревата, по табелките с адресите ни, по пощенските ни кутии.

Тя усуква ръцете си около оградите ни, разлива се по тротоарите, гмурва се в локвите…

Прегръща върховете на пръстите ни,  на коловете, изцапани с грях, на пушките, ранили съвестта.

Отровата се впива в душите ни и ни дави с болезнената си същност, впива се и в малкото животниско сърчице и задушава ударите му…и някъде там всичко умира…

Понякога отровата се отделя от нас…

Понякога забравяме вкуса й…

Понякога привикваме с пълният с треви контейнер и мъртвото коте до него…

И не търсим виновници…

Но на някой от нас винаги им горчи…….

Живея на една малка „прекрасна“ улица, пропита с отрова…


Неназовано

-Застреляха ми кучето….

Само няколко метра по-надолу, Калинчо лежеше с отворени очички.

Децата си играели с него на тротоара.  Но тогава мъжът от съседната къща излезнал и го застрелял.
Без причина. Просто така, защото може, защото иска.  И кой би могъл да го спре- десетгодишните момченца?!?

Страшно е хладнокръвието му, неговата безчувственост; страшно е пълното му безразличие, че деца са свидетели на деянието му. Страшно е, че той ще остане безнаказан- напук на законите.

„Човек“ без съвест, без сърце. Просто съвкупност от материя и студенина.

Мъчно ми е за Калинчо, за стопаните му, за улиците, които вече няма да скитосва, за селото, на което вече няма да бъде неназован символ.

Мъчно ми е за тротоара, напоен с кръвта му, за децата, за всички нас, които бяхме свикнали да го виждаме всеки ден.

И най ми е мъчно за всички онези животни, които биват убивани/изтезавани просто така, защото мъчителите могат и искат.

Човешкото в някои души е хладнокръвно убито, застреляно с пушка.

Калинчо още лежи на онзи тротоар, защото стопаните му нямат сили да видят безжизненото му тяло.

Те ще платят на някого да го погребе и никога вече няма да си вземат домашен любимец…

Човекът

Деградираме прогресивно. Губим себе си. Човешкото в гърдите ни избледнява, изчезва  и ние не сме проникнати от нищо друго освен от копнежа да бъдем злобни, отмъстителни, арогантни, да убиваме всичко по пътя си, да  превръщаме красотата и топлотата на този свят в гротескно отражение на нас самите.

Мачкаме природата в дланите си.

О, да! Ние сме велики, недосегаеми, безсмъртни. Кой е по-могъщ от човека?
Дръзко потъпкваме всичко- и тревата, и живота. Играем си с него, усукваме го между пръстите си. Ние сме неговите повелители и няма какво да се обърка.

Нуждата от сладкото сетивно опиянение да дишаш, да се усмихваш, да обичаш се превръща в необходимост да забогатееш, да се докажеш, да смачкаш.

Елиминираме ненужното.

Някой от нас изобщо да се нуждае от състрадание?

Сляпо вярваме, че всичко наоколо  е вечно, съществуващо в неизчерапаеми количества.

Няма какво да ценим. Няма смисъл да сме толерантни, човечни.

Можем да се избиваме, да се изтезаваме.

Можем да убиваме с особена жестокост животните, собствената си планета.

Можем да живеем и без съвест, и без емоции- стига да имаме пари.

Малцинство са онези хора, в които все още е будно човешкото. Няма проблем- и те ще изчезнат…

Както всичко останало…

„Аз мразя човека.“- сърдито изповядваше дамата от Вапцаровата „Песен за човека“.

И след време ( което вече може би е дошло) никой няма да оспори думите й…

Самопонятното

Откъс от стихотворението „Самопонятното“ на Йоханес Бехер

самопонятно

….

И стана самопонятно-

едни да гладуват,

други да преяждат,

и беше саморазбиращо се-

да се лъже,

и стана изключение

да се казва истината,

и лошите дела

се оказаха по-доходни от добрите…

Има още